С аромат на кафе.

Аромат на кафе… кафе… вярно, стоя до кафе машина, някак е нормално да го усещам… но толкова близо? И смесено с миризма на цигари, която е прекалено нелогична тук, на втория етаж в университета. Нелогична на тази топла пейка… добре де, може би не чак толкова топлка или мека, но пейка. Поглед към библиотеката, доволен. И главоболие. Иска ми се да запаля цигара, точно тук, точно сега, но знам, че това няма да помогне с нищо. Няма да ме успокои, защото онова, което търся, то не е … тук. Не е и нещо определено… просто е стремеж. Стремеж към теб, любов. Стремеж, който ме изпълва изцяло, точно както и кафето в момента. Да, добре. Бръквам в джоба на черното с палто, търсейки някакви монети. Мижави монети, които ще ми сригнат да си взема чаша от неяото и да направя аромата поне малко по-логичен. Е, официално е вече, сесията свърши, изцеждайки и малкото ми останал живец, а ти си все така далечен и ръмжащ.

Далечен сега, но тогава не. Онази нощ. Онази нощ, когато чужди ръце ме докосваха, когато ме притискаха към себе си, нахално. Когато се опитах да ти върна за всичко, което ми причиняваш, ден след ден. Но накрая пак ще спечелиш, нали? Ще спечелиш, защото Ти си Онзи, който трябва да дели леглото с мен. Ти си онзи, заради когото да се събуждам с усмивка, в чиято топлина се къпя… Така ярко. Като огън, вечен огън, горящ силно. Топлещ… вдъхващ живот на замръзналите ми крайници… задоволяващ някак. Не мога да го обясня точно, не, изобщо. Попитайте някой, който е наясно с чувствата, преминаващи като хала през мен. Болка, страх, гняв, радост, страх… любов. Най-много от всичко любов. Любов, която не мога да отричам, която не мога да забравя… любов, която дори ми отнема и малкото въздух, но моя си. Нищо, което бих желала да пусна по какъвто и да било начин, не и сега, когато развръзката е толкова близо. Краят. А нима ще бъде край? Нима няма да е едно начало не шеметото ни съвместно приключение?

Thoughts, thogths...

Дали… дали заради това, което правиш, дали заради животът, който водиш … влияеш ми, променяш ме, а дори не го съзнаваш. Не го съзнаваш, знам, иначе не би го правил, любов. Не би, нали? Ако съзнаваше… въздъхвам уморено, наблюдавайки семейството ми за последна вечер. Последна вечер в Бургас, хах. Колко забавно! А дори не чувствам нищичко. Друг път по това време вече ми е до плач, знаеш ли? А сега… сега леденото спокойствие ме обгръща. Дори не съм притеснена за шибаната сесия. За нищичко. Просто… досега не съм била толкова спокойна… и така някак безчувствена. Нищо не ме вълнува. Нищо. Въздъхвам, поемайки от дима на цигарата на мама. Картината пак изниква пред мен, все едно гледам през прозорец.

Ах, бъдещето ми… бъдещето, което нямам търпение да изживея… Хах, сякаш вече съм го изживяла… седнала пред коледната елха, пишейки, както сега… Ти си в кухнята, караш се на котката, а детето ни обикаля около мен, дърпайки косата ми. Засмивам се, прехапвайки доволно устна, загледана в русолявото същество, което нарича бъдещото ми Аз „мамо”. „Мамо”. Сърцето ми затуптява все по-силно и по-силно. „Мамо”. Тази дума се забива толкова силно в мен… толкова силно. Иска ми се да протегна ръка и да докосна момченцето ни, нашето… Русичкото ни момченце. Преглъщам недоволно, взирайки се в коледните лампички. Коледни лампички, пак ми шепнеш… а после идваш и млясваш по бузата бъдещото ми Аз. Завиждам й. Завиждам й, гррр. Искам го това бъдеще! Не ми го показвай, де! Не ми го показвай, мъчиш ме. Мъчиш ме, а и ми пречиш да ти се сърдя.

О, да лягай си с всяка. Лягай си с всяка и ревнувай от приятелите ми момчета, мхм, мхм. Води си ги вкъщи ако щеш. Не, на мен не ми пука. Не ми пука… нее… изобщо… никак даже. Само чупя разни неща, ъха, ъха. Толкова не съм бясна…

„Стига, любов.”, измрънкваш в главата ми. Не обичаш да те игнорирам, особено около коледните лампички, нали? Толкова ли им се радваш? Караш ме да се смея, като ме гъделичкаш по гърба, точно на онези местенца… Усмихвам се на теб, а баща ми ми намигва. Какво ли си мисли, че съм тук ли? Че аз съм си в моето лилаво мехурче, необръщаща внимание на случващото се около мен.

I think i've walked too close to love
And now i'm falling in
Theres so many things this weary soul can't take
Maybe you just caught me by surprise
The first time that i looked into your eyes

There's a life inside of me
That i can feel again
It's the only thing that takes me
Where i've never been
I don't care if i lost everything that i have known
It don't matter where i lay my head tonight
Your arms feel like home
Feel like home

Something special.

Три нощи. Три нощи не спах в собственото си легло, а там. В Трявна. Красиво градче, забутано на три часа път от дома ми. Три нощи, любов. Три нощи на онзи диван, прекарани в мисли за теб. Само три, а всъщност толкова много. Цяла година. Въздъхвам, увила с в одеялото и спомена… спомена за усещането от онзи сън.

Е стига съм сънувала такива работи бе! Спри се малко. Не, не може да се случва с мен, не и това. Виж сега, едно е от новогодишната баница да ми се падне бебе, а съвсем друго – да ми го натякваш постоянно. Твърде рано е, не разбираш ли… Да, и аз искам това, но все пак е твърде рано…

Снежният път пак е пред очите ми. Неудържимо треперене, посто трепет, а не от нервност или гняв, не… само някакво напрежение, любов. Какво, как, къде? Какви ги вършиш пак? Мислиш си, че е много забавно да ми изкарваш ангелите и да ми оставяш прекрасни белези по ръцете, а? Толкова забавно! Направо си умирам от смях! Прехапвам бавно устна, свивайки се под якетата на нашите и прикривайки изчервяването. Ъха, да, толкова е логично. Да ти имам и подсъзнанието. Момент, при теб си е съзнание. Задни седалки на коли, особено на джипове, ъха, ъха. Гледай си работата. Тръпките се разпространяват из мен, а аз не мога да ги контролирам… повдигам леко крака, свивайки ги. Ах, тази шибана мускулна треска. Не, не от танците… онази от танците мина, тази е друга… много добре знаеш, говедо такова, знаеш и още как. Стискам зъби, опитвайки се да мисля за неща, които убиват желанието.

Плач, например плач. Както ти ме разрева с онази песен, когато нашите отидоха да танцуват. Мхм, мхм. „Пак ще се срещнем, след десет години…”. Толкова е нормално да рева на тая песен навръх новата година, че няма акъде. Знаеш ли, чувствам се различна. Малко, съвсем мъничко. Но различна, определено. Защото знам, че това е Нашата година. Че остана твърде малко време, и после всичко ще е както го искаме. Ти, аз, и може би още някой…