С аромат на кафе.

Аромат на кафе… кафе… вярно, стоя до кафе машина, някак е нормално да го усещам… но толкова близо? И смесено с миризма на цигари, която е прекалено нелогична тук, на втория етаж в университета. Нелогична на тази топла пейка… добре де, може би не чак толкова топлка или мека, но пейка. Поглед към библиотеката, доволен. И главоболие. Иска ми се да запаля цигара, точно тук, точно сега, но знам, че това няма да помогне с нищо. Няма да ме успокои, защото онова, което търся, то не е … тук. Не е и нещо определено… просто е стремеж. Стремеж към теб, любов. Стремеж, който ме изпълва изцяло, точно както и кафето в момента. Да, добре. Бръквам в джоба на черното с палто, търсейки някакви монети. Мижави монети, които ще ми сригнат да си взема чаша от неяото и да направя аромата поне малко по-логичен. Е, официално е вече, сесията свърши, изцеждайки и малкото ми останал живец, а ти си все така далечен и ръмжащ.

Далечен сега, но тогава не. Онази нощ. Онази нощ, когато чужди ръце ме докосваха, когато ме притискаха към себе си, нахално. Когато се опитах да ти върна за всичко, което ми причиняваш, ден след ден. Но накрая пак ще спечелиш, нали? Ще спечелиш, защото Ти си Онзи, който трябва да дели леглото с мен. Ти си онзи, заради когото да се събуждам с усмивка, в чиято топлина се къпя… Така ярко. Като огън, вечен огън, горящ силно. Топлещ… вдъхващ живот на замръзналите ми крайници… задоволяващ някак. Не мога да го обясня точно, не, изобщо. Попитайте някой, който е наясно с чувствата, преминаващи като хала през мен. Болка, страх, гняв, радост, страх… любов. Най-много от всичко любов. Любов, която не мога да отричам, която не мога да забравя… любов, която дори ми отнема и малкото въздух, но моя си. Нищо, което бих желала да пусна по какъвто и да било начин, не и сега, когато развръзката е толкова близо. Краят. А нима ще бъде край? Нима няма да е едно начало не шеметото ни съвместно приключение?

Thoughts, thogths...

Дали… дали заради това, което правиш, дали заради животът, който водиш … влияеш ми, променяш ме, а дори не го съзнаваш. Не го съзнаваш, знам, иначе не би го правил, любов. Не би, нали? Ако съзнаваше… въздъхвам уморено, наблюдавайки семейството ми за последна вечер. Последна вечер в Бургас, хах. Колко забавно! А дори не чувствам нищичко. Друг път по това време вече ми е до плач, знаеш ли? А сега… сега леденото спокойствие ме обгръща. Дори не съм притеснена за шибаната сесия. За нищичко. Просто… досега не съм била толкова спокойна… и така някак безчувствена. Нищо не ме вълнува. Нищо. Въздъхвам, поемайки от дима на цигарата на мама. Картината пак изниква пред мен, все едно гледам през прозорец.

Ах, бъдещето ми… бъдещето, което нямам търпение да изживея… Хах, сякаш вече съм го изживяла… седнала пред коледната елха, пишейки, както сега… Ти си в кухнята, караш се на котката, а детето ни обикаля около мен, дърпайки косата ми. Засмивам се, прехапвайки доволно устна, загледана в русолявото същество, което нарича бъдещото ми Аз „мамо”. „Мамо”. Сърцето ми затуптява все по-силно и по-силно. „Мамо”. Тази дума се забива толкова силно в мен… толкова силно. Иска ми се да протегна ръка и да докосна момченцето ни, нашето… Русичкото ни момченце. Преглъщам недоволно, взирайки се в коледните лампички. Коледни лампички, пак ми шепнеш… а после идваш и млясваш по бузата бъдещото ми Аз. Завиждам й. Завиждам й, гррр. Искам го това бъдеще! Не ми го показвай, де! Не ми го показвай, мъчиш ме. Мъчиш ме, а и ми пречиш да ти се сърдя.

О, да лягай си с всяка. Лягай си с всяка и ревнувай от приятелите ми момчета, мхм, мхм. Води си ги вкъщи ако щеш. Не, на мен не ми пука. Не ми пука… нее… изобщо… никак даже. Само чупя разни неща, ъха, ъха. Толкова не съм бясна…

„Стига, любов.”, измрънкваш в главата ми. Не обичаш да те игнорирам, особено около коледните лампички, нали? Толкова ли им се радваш? Караш ме да се смея, като ме гъделичкаш по гърба, точно на онези местенца… Усмихвам се на теб, а баща ми ми намигва. Какво ли си мисли, че съм тук ли? Че аз съм си в моето лилаво мехурче, необръщаща внимание на случващото се около мен.

I think i've walked too close to love
And now i'm falling in
Theres so many things this weary soul can't take
Maybe you just caught me by surprise
The first time that i looked into your eyes

There's a life inside of me
That i can feel again
It's the only thing that takes me
Where i've never been
I don't care if i lost everything that i have known
It don't matter where i lay my head tonight
Your arms feel like home
Feel like home

Something special.

Три нощи. Три нощи не спах в собственото си легло, а там. В Трявна. Красиво градче, забутано на три часа път от дома ми. Три нощи, любов. Три нощи на онзи диван, прекарани в мисли за теб. Само три, а всъщност толкова много. Цяла година. Въздъхвам, увила с в одеялото и спомена… спомена за усещането от онзи сън.

Е стига съм сънувала такива работи бе! Спри се малко. Не, не може да се случва с мен, не и това. Виж сега, едно е от новогодишната баница да ми се падне бебе, а съвсем друго – да ми го натякваш постоянно. Твърде рано е, не разбираш ли… Да, и аз искам това, но все пак е твърде рано…

Снежният път пак е пред очите ми. Неудържимо треперене, посто трепет, а не от нервност или гняв, не… само някакво напрежение, любов. Какво, как, къде? Какви ги вършиш пак? Мислиш си, че е много забавно да ми изкарваш ангелите и да ми оставяш прекрасни белези по ръцете, а? Толкова забавно! Направо си умирам от смях! Прехапвам бавно устна, свивайки се под якетата на нашите и прикривайки изчервяването. Ъха, да, толкова е логично. Да ти имам и подсъзнанието. Момент, при теб си е съзнание. Задни седалки на коли, особено на джипове, ъха, ъха. Гледай си работата. Тръпките се разпространяват из мен, а аз не мога да ги контролирам… повдигам леко крака, свивайки ги. Ах, тази шибана мускулна треска. Не, не от танците… онази от танците мина, тази е друга… много добре знаеш, говедо такова, знаеш и още как. Стискам зъби, опитвайки се да мисля за неща, които убиват желанието.

Плач, например плач. Както ти ме разрева с онази песен, когато нашите отидоха да танцуват. Мхм, мхм. „Пак ще се срещнем, след десет години…”. Толкова е нормално да рева на тая песен навръх новата година, че няма акъде. Знаеш ли, чувствам се различна. Малко, съвсем мъничко. Но различна, определено. Защото знам, че това е Нашата година. Че остана твърде малко време, и после всичко ще е както го искаме. Ти, аз, и може би още някой…

Shiver.

Тръпка. По гърба ми… нежно докосване. дъх, който ме гъделичка и ме кара да подскачам. Какво Пак, перверзнико, а? Трябвам ти? Искаш да те гледам? ДА те усещам? Да скимтя? Еми сори пич, ама няма да стане. Не, аз нямам сърцебиене, дъхът ми не излиза не пресекулки, неее… как можа да си го помислиш? Нов гъдел, а аз подскачам. Защо сега? Защо от сутринта не си ме оставил на мира, а, годзил такъв? Защо бе?

„S is for the simple need

E is for the ecstasy

X is just to mark the spot

cause that’s the one you really want…”

Мда, супер, тананикай ми я в главата колкото си щеш. Аз съм добро дете и не правя такива работи, ясно? А? Нито пък се занимавам с плотове, перални, ъгли, или някои от останалите неща, за които шепнеш в ухото ми и ме караш да се изчервявам без видима за пред хората причина.

Трепет, напрежение. В стомаха, свит на топка но въпреки всичко пълен с пеперуди. Толкова си близо. Толкова, толкова близо, любов. Понякога се чудя, дали не ме наблюдаваш през прозореца, докато най-кротко си спя? Чудя се, докато се опитвам да си нормализирам дишането, което изглежда е една загубена кауза. Сърцето ми бие адски силно сега, но, странно, няма болка. Не, не е самотата този път… любовта е… в онази й форма… изгарящата… копнееща за теб, желаеща те… тук… до мен… сега.

Insomnia.

„Обичам да слушам мислите ти”.

Хах, как ми се заби в главата това изречение снощи, когато се мятах в гадното старо пружинесто легло на село, слушайки как дядо ми кашля като запушен кумин. Бях ядосана преди това, спомням си много добре… ядосана и адски нервна… нервна, не само заради това къде бях, не само защото нямах достъп до външния свят, а нервна, защото и ти беше нервен. Идиот, какво ти става Пак? Всеки ден ли ще е така? Дори когато съм се залепила за майка ми, а не мога да усетя нейната топлина, когато чувствам Твоя студ? Тези ледени ръце, които така искам да ме прегърнат. Ах, любов, мразя да се отдалечавам от теб. Мразя тъпата болка, схванатият без причина врат… мразя … а е Коледа. Хах. Нищо по-различно от всеки друг ден от годината, освен че е студено и гадно и нямам нет…

„Обичам да слушам мислите ти.”

Този глас, твоят глас, в главата ми… шепнещ. Усещане, като игриво погалване по бузата, с външната страна на студената ти длан… Трепет на едно препускащо сърце, за което не съм сигурна че е мое. Изчервявам се, радваща се на тъмнината. Усмивка в мрака, докато игнорирам продължаващото кашляне на дядо ми… за момент сякаш съм на друго място, в друго време.

Детски плач… ставам от едно съвсем различно легло, голямо и меко, Нашето легло. „Мой ред е сега”, измъркват тихичко устните ми, докато вървя към съседната стая, откъдето се носи плачът на детето ми. Топлината ме обгръща, докато люлея плачещото мъниче в ръцете си… То заспива скоро, а аз не бързам да го сложа обратно в кошарката му. Лампата светва и ти се появаваш на вратата, за мъничко. Усмихваш ми се, с онази крива усмивка, която знам, че толкова много ще обичам… „Остави го да спи и ела при мен, любов.” Потръпвам, изпълнявайки желанието- заповед, потъвам в прегръдките ти…

Секунда по-късно се събуждам, със сълзи на очи. От крясъците, онези крясъци, които така не харесвам. Преструвам се на заспала, докато баба ме завива с одеялата. Явно съм ги отметнала насън, този мой тъй хубав сън. Знам, че ще е така, любов. Знам. Знам, че ще имаме син… теб, с частичка от мен. Прекрасно. Само това ме крепи, знаеш ли? Представата за нашето бъдеще… аз, ти, Бу и Вълчо… ние четиримата… Странно, нали, винаги се отвивам. И незнайно как кръстът ми беше гол, макар че бях с боди. Говедо с говедо! Перверзно такова. Хили се, хили се, ще ти го върна някой ден, о, даа, много хубавичко ще ти го върна.

Прокарвам четката за коса през мократа си въздълга грива. Мда, пускам я пак, представи си, колкото и да не я понасям. Мисля че ще я предпочиташ дълга, но за цвета няма да преговарям по никакъв начин. Рижава ще си е и тва е. Мхм, мхм. Обичам баните, знаеш ли? Особено дългите такива. Носят толкова успокоение. Прехапвам устна, докато се опитвам да реша какво да облека. Защо е тази нервност сега, а? Защо смятам да се контя, след като само ще се разхождам из центъра, а после ще ходя на имен ден, а? Защо, обясни ми, говедо такова. А, да, защото може да те мерна отдалеч, заради шибаното предчувствие че си тук. Ъхъ, ъхъ. Идеално просто. Прекрасно. Айде укроти си мислите, че имам работа, годзилчо мой. Обичам те, знаеш.

Alone.

Любов, къде си? Къде си, когато си ми най-нужен? Къде си, когато празнината на мястото на сърцето ми гори най-силно? Сама съм, макар че съм сред семейството си. Сама съм… а така не искам да е така. Искам да мога да се усмихна на подаръците си, да мога дасе зарадвам истински… А не мога. Не мога. И от това боли тъй силно, защото теб те няма. Знаеш ли, снощи пак циврих, заради теб. Хм. Писна ми вече да треперя, да не мога да усещам света около себе си, не и без теб. Чувствам се като ревящо парче скала. Неживо… студено, замръзнало отвътре. А отвън… е, отвън е маската, усмивките, тайното отмъкване на някоя и друга джинджифилова бисквитка… Тъжен си. А не трябва, любов, не трябва…

Сърцето ми е свито сега, докато усещам меката топличка тежест на котьо върху себе си. Мърка сега, миличкият.Мърка, усещайки че студът е проникнал в мен, опитва се да те отмени в задачата да ме стопли… Изтощена съм. Пак не заспах, докато светлината не започна бавно да прониква през прозореца ми. Вече дори гледането на Грей не помага, любов… странно, нали? Преди помагаше, доста. Унасях се… а сега… сега, не точно. Мисля че само ти би ми помогнал, но ти се мяташе между собствените си завивки, без да се усещаш че пречиш и на други да спят, говедо с говедо. Усмивка пробягва за миг по устните ми, само за да изчезне в следващия, забравена, изгубена във времето.

I don’t want a lot for Christmas, there is just one thing I need,

and I don’t care about the presents underneath the Christmas tree…

Рекламата отново се забива в главата ми. Не, не рекламата. Проклетата песен. Ако не бях в кухнята сега, с родителите ми, щях да плача, пак. Просто… не знам, не мога да правя това пред другите, не мога. Трябва да съм силна, и сам си ми го казвал. По-точно показвал, някак. Ех, любов, не е необходимо понякога да ми крещиш, за да те чуя. Малко хора го знаят това, твърде малко. Но ти го разбираш. И затова ми крещиш с песни. Миличкият ми. Де да можеше да е догодина по това време, да бъда с теб вече… Но ще чакам. Ще чакам, колкото и омразно да ми бъде, търпеливо ще те дочакам, а после никога няма да те пусна. Никога. Успокояващо е да знам, че сега се усмихваш, да усещам как ледът в мен се топи, само като чуя тихичкият ти кикот. Хайде, любов, още само 364 дни, и ще е Нашата Коледа. Само 364, годзилчо мой.

Hold me, I am small.

Странно, нали? Странно е почти да се чувствам нормална, когато съм около татко. Така де, тогава почти не ми ровичкаш в главата. Какво, спокоен си? Спокоен си, че не съм в чужди ръце?! Че тук съм на сигурно? Да… на сигурно съм, спокойно, любов. Ауч! Защо бе? Защо ми правиш това сега, защо си самотен? Обхвана те моята носталгия ли? Амиии… да кажем че е реванш.

Ти ме набутваш с Коледохаресване, а аз теб с носталгия. Носталгия по едно детство, по едно безгрижно време, в което нямаше нещо наречено сесия веднага след Нова година. Носталгия по хора…. Хора, които са били там някога…хора, които сега ги няма. Но има други, не се натъжавай. Имам Бу, не съм сама. Не съм, любов, а ти имаш мен… винаги ще ме имаш. Това чакане ме убива, знаеш ли? Убива ме, изпива малко по малко цялото ми желание да правя каквото и да е, освен да пиша на теб или да си говоря с Бу… Звукът от мелодията на „Приятели” по телевизора ме подминава някак. Отвикнала съм от телевизори. Но пък котьо е тук, миличкият ми мекичък заспал върху стола ми котьо… Липсва ми, когато съм в София, любов. Искаш ли да си имаме котки? Няколко котки? Аз искам. Искам много. Толкова са мекички и пухкави и сладки за гушкане, като теб. Поне предполагам де… убедена съм, че някак ще се губя в ръцете ти, че ще имам сигурността, която толова много искаш за мен. Ела, любов, ела да ме пазиш, защото снощи Пак успях безпричинно да се изсипя на земята. Какви ги вършеше, а? Какви, че чак да падам? Чак краката да не ме държат, са ми е толкова зле, да се задушавам, а да съм сред семейството си и да се правя на спокойна? Моля те, моля те, моля те, не върши глупости… недей, заради мен. Обичам те, годзилчо мой, обичам те и те чакам…