Insomnia.

„Обичам да слушам мислите ти”.

Хах, как ми се заби в главата това изречение снощи, когато се мятах в гадното старо пружинесто легло на село, слушайки как дядо ми кашля като запушен кумин. Бях ядосана преди това, спомням си много добре… ядосана и адски нервна… нервна, не само заради това къде бях, не само защото нямах достъп до външния свят, а нервна, защото и ти беше нервен. Идиот, какво ти става Пак? Всеки ден ли ще е така? Дори когато съм се залепила за майка ми, а не мога да усетя нейната топлина, когато чувствам Твоя студ? Тези ледени ръце, които така искам да ме прегърнат. Ах, любов, мразя да се отдалечавам от теб. Мразя тъпата болка, схванатият без причина врат… мразя … а е Коледа. Хах. Нищо по-различно от всеки друг ден от годината, освен че е студено и гадно и нямам нет…

„Обичам да слушам мислите ти.”

Този глас, твоят глас, в главата ми… шепнещ. Усещане, като игриво погалване по бузата, с външната страна на студената ти длан… Трепет на едно препускащо сърце, за което не съм сигурна че е мое. Изчервявам се, радваща се на тъмнината. Усмивка в мрака, докато игнорирам продължаващото кашляне на дядо ми… за момент сякаш съм на друго място, в друго време.

Детски плач… ставам от едно съвсем различно легло, голямо и меко, Нашето легло. „Мой ред е сега”, измъркват тихичко устните ми, докато вървя към съседната стая, откъдето се носи плачът на детето ми. Топлината ме обгръща, докато люлея плачещото мъниче в ръцете си… То заспива скоро, а аз не бързам да го сложа обратно в кошарката му. Лампата светва и ти се появаваш на вратата, за мъничко. Усмихваш ми се, с онази крива усмивка, която знам, че толкова много ще обичам… „Остави го да спи и ела при мен, любов.” Потръпвам, изпълнявайки желанието- заповед, потъвам в прегръдките ти…

Секунда по-късно се събуждам, със сълзи на очи. От крясъците, онези крясъци, които така не харесвам. Преструвам се на заспала, докато баба ме завива с одеялата. Явно съм ги отметнала насън, този мой тъй хубав сън. Знам, че ще е така, любов. Знам. Знам, че ще имаме син… теб, с частичка от мен. Прекрасно. Само това ме крепи, знаеш ли? Представата за нашето бъдеще… аз, ти, Бу и Вълчо… ние четиримата… Странно, нали, винаги се отвивам. И незнайно как кръстът ми беше гол, макар че бях с боди. Говедо с говедо! Перверзно такова. Хили се, хили се, ще ти го върна някой ден, о, даа, много хубавичко ще ти го върна.

Прокарвам четката за коса през мократа си въздълга грива. Мда, пускам я пак, представи си, колкото и да не я понасям. Мисля че ще я предпочиташ дълга, но за цвета няма да преговарям по никакъв начин. Рижава ще си е и тва е. Мхм, мхм. Обичам баните, знаеш ли? Особено дългите такива. Носят толкова успокоение. Прехапвам устна, докато се опитвам да реша какво да облека. Защо е тази нервност сега, а? Защо смятам да се контя, след като само ще се разхождам из центъра, а после ще ходя на имен ден, а? Защо, обясни ми, говедо такова. А, да, защото може да те мерна отдалеч, заради шибаното предчувствие че си тук. Ъхъ, ъхъ. Идеално просто. Прекрасно. Айде укроти си мислите, че имам работа, годзилчо мой. Обичам те, знаеш.