Странно, нали? Странно е почти да се чувствам нормална, когато съм около татко. Така де, тогава почти не ми ровичкаш в главата. Какво, спокоен си? Спокоен си, че не съм в чужди ръце?! Че тук съм на сигурно? Да… на сигурно съм, спокойно, любов. Ауч! Защо бе? Защо ми правиш това сега, защо си самотен? Обхвана те моята носталгия ли? Амиии… да кажем че е реванш.
Ти ме набутваш с Коледохаресване, а аз теб с носталгия. Носталгия по едно детство, по едно безгрижно време, в което нямаше нещо наречено сесия веднага след Нова година. Носталгия по хора…. Хора, които са били там някога…хора, които сега ги няма. Но има други, не се натъжавай. Имам Бу, не съм сама. Не съм, любов, а ти имаш мен… винаги ще ме имаш. Това чакане ме убива, знаеш ли? Убива ме, изпива малко по малко цялото ми желание да правя каквото и да е, освен да пиша на теб или да си говоря с Бу… Звукът от мелодията на „Приятели” по телевизора ме подминава някак. Отвикнала съм от телевизори. Но пък котьо е тук, миличкият ми мекичък заспал върху стола ми котьо… Липсва ми, когато съм в София, любов. Искаш ли да си имаме котки? Няколко котки? Аз искам. Искам много. Толкова са мекички и пухкави и сладки за гушкане, като теб. Поне предполагам де… убедена съм, че някак ще се губя в ръцете ти, че ще имам сигурността, която толова много искаш за мен. Ела, любов, ела да ме пазиш, защото снощи Пак успях безпричинно да се изсипя на земята. Какви ги вършеше, а? Какви, че чак да падам? Чак краката да не ме държат, са ми е толкова зле, да се задушавам, а да съм сред семейството си и да се правя на спокойна? Моля те, моля те, моля те, не върши глупости… недей, заради мен. Обичам те, годзилчо мой, обичам те и те чакам…
Няма коментари:
Публикуване на коментар