A song in my head.

Спокоен си. Даже се закачаш, любими. Защо ми пееш сега? Искаш аз да ти пограча малко ли? Защо звучи в мен онова, а? Би ли ми обяснил? „Има толкова любов във теб…” Преди малко изникна в главата ми, заедно с прекрасния ти глас. О, да, аз знам песента. Пристрастена съм към нея, много. Но това какво право ти дава да ми я забиваш в главата? Знам, толкова ти е трудно на моменти… знам… губил си твърде много. Но не е нужно да ми напомняш колко съм губила, не искаш да те натъжавам, нали? Убедена съм че ме проклинаш сега, както аз теб когато ми изкарваш въздуха. Мхм, мхм. Нека ти. Толкова съм зла понякога, как ли ще ме понасяш? Любов. Стига с тая дума де! Разбрах, разбрах. Искаш любовта ми. Ми ела и си я вземи, седи тука, прашасва и те чака, нахал с нахал. Писна ми от теб, знаеш ли?! Мне, не ми е писнало. Не ми е. Прехапвам устни в опит да се сетя защо още бръщолевя глупости, когато гласът ти пак изниква в съзнанието ми, съпроводен от топлина и болка. Болка, че ме няма. Я повтори, повтори красивите думи, защото бяха като ехо от раздрънкано радио, хайде, любов, хайде. Слушам те вече. Наистина.

„Търсих я, не я намирам пак

Аз търсих я и чакам знак…

Любов, изчезна във мъглата”

Идиот! Искаш да ревна ли сега!? А, а?! Еми хубаво! На ти рев! А най-объркващото от всичко е че навън има мъгла. И ти ли обичаш мъглите, незнаен мой поете? И ти ли? Защото и аз. Обичам и дъжда. И цигареният дим в него. Пушиш, комин с комин. Знам, че пушиш. И сега пак си запалил, нали? Хах. Не ми трови белите дробове, ако обичаш. И без това не знам вече колко са бели. Идиот! Махни тая цигара бе! Няма да те целувам, ако пушиш, така да знаеш. Хайде, да, добре, ето ти прегръдка. На! Ще ти ги дам всичките, по много пъти. Само прегръдки да искаш. Обичам те, не си сам, помни.