Shiver.

Тръпка. По гърба ми… нежно докосване. дъх, който ме гъделичка и ме кара да подскачам. Какво Пак, перверзнико, а? Трябвам ти? Искаш да те гледам? ДА те усещам? Да скимтя? Еми сори пич, ама няма да стане. Не, аз нямам сърцебиене, дъхът ми не излиза не пресекулки, неее… как можа да си го помислиш? Нов гъдел, а аз подскачам. Защо сега? Защо от сутринта не си ме оставил на мира, а, годзил такъв? Защо бе?

„S is for the simple need

E is for the ecstasy

X is just to mark the spot

cause that’s the one you really want…”

Мда, супер, тананикай ми я в главата колкото си щеш. Аз съм добро дете и не правя такива работи, ясно? А? Нито пък се занимавам с плотове, перални, ъгли, или някои от останалите неща, за които шепнеш в ухото ми и ме караш да се изчервявам без видима за пред хората причина.

Трепет, напрежение. В стомаха, свит на топка но въпреки всичко пълен с пеперуди. Толкова си близо. Толкова, толкова близо, любов. Понякога се чудя, дали не ме наблюдаваш през прозореца, докато най-кротко си спя? Чудя се, докато се опитвам да си нормализирам дишането, което изглежда е една загубена кауза. Сърцето ми бие адски силно сега, но, странно, няма болка. Не, не е самотата този път… любовта е… в онази й форма… изгарящата… копнееща за теб, желаеща те… тук… до мен… сега.

Insomnia.

„Обичам да слушам мислите ти”.

Хах, как ми се заби в главата това изречение снощи, когато се мятах в гадното старо пружинесто легло на село, слушайки как дядо ми кашля като запушен кумин. Бях ядосана преди това, спомням си много добре… ядосана и адски нервна… нервна, не само заради това къде бях, не само защото нямах достъп до външния свят, а нервна, защото и ти беше нервен. Идиот, какво ти става Пак? Всеки ден ли ще е така? Дори когато съм се залепила за майка ми, а не мога да усетя нейната топлина, когато чувствам Твоя студ? Тези ледени ръце, които така искам да ме прегърнат. Ах, любов, мразя да се отдалечавам от теб. Мразя тъпата болка, схванатият без причина врат… мразя … а е Коледа. Хах. Нищо по-различно от всеки друг ден от годината, освен че е студено и гадно и нямам нет…

„Обичам да слушам мислите ти.”

Този глас, твоят глас, в главата ми… шепнещ. Усещане, като игриво погалване по бузата, с външната страна на студената ти длан… Трепет на едно препускащо сърце, за което не съм сигурна че е мое. Изчервявам се, радваща се на тъмнината. Усмивка в мрака, докато игнорирам продължаващото кашляне на дядо ми… за момент сякаш съм на друго място, в друго време.

Детски плач… ставам от едно съвсем различно легло, голямо и меко, Нашето легло. „Мой ред е сега”, измъркват тихичко устните ми, докато вървя към съседната стая, откъдето се носи плачът на детето ми. Топлината ме обгръща, докато люлея плачещото мъниче в ръцете си… То заспива скоро, а аз не бързам да го сложа обратно в кошарката му. Лампата светва и ти се появаваш на вратата, за мъничко. Усмихваш ми се, с онази крива усмивка, която знам, че толкова много ще обичам… „Остави го да спи и ела при мен, любов.” Потръпвам, изпълнявайки желанието- заповед, потъвам в прегръдките ти…

Секунда по-късно се събуждам, със сълзи на очи. От крясъците, онези крясъци, които така не харесвам. Преструвам се на заспала, докато баба ме завива с одеялата. Явно съм ги отметнала насън, този мой тъй хубав сън. Знам, че ще е така, любов. Знам. Знам, че ще имаме син… теб, с частичка от мен. Прекрасно. Само това ме крепи, знаеш ли? Представата за нашето бъдеще… аз, ти, Бу и Вълчо… ние четиримата… Странно, нали, винаги се отвивам. И незнайно как кръстът ми беше гол, макар че бях с боди. Говедо с говедо! Перверзно такова. Хили се, хили се, ще ти го върна някой ден, о, даа, много хубавичко ще ти го върна.

Прокарвам четката за коса през мократа си въздълга грива. Мда, пускам я пак, представи си, колкото и да не я понасям. Мисля че ще я предпочиташ дълга, но за цвета няма да преговарям по никакъв начин. Рижава ще си е и тва е. Мхм, мхм. Обичам баните, знаеш ли? Особено дългите такива. Носят толкова успокоение. Прехапвам устна, докато се опитвам да реша какво да облека. Защо е тази нервност сега, а? Защо смятам да се контя, след като само ще се разхождам из центъра, а после ще ходя на имен ден, а? Защо, обясни ми, говедо такова. А, да, защото може да те мерна отдалеч, заради шибаното предчувствие че си тук. Ъхъ, ъхъ. Идеално просто. Прекрасно. Айде укроти си мислите, че имам работа, годзилчо мой. Обичам те, знаеш.

Alone.

Любов, къде си? Къде си, когато си ми най-нужен? Къде си, когато празнината на мястото на сърцето ми гори най-силно? Сама съм, макар че съм сред семейството си. Сама съм… а така не искам да е така. Искам да мога да се усмихна на подаръците си, да мога дасе зарадвам истински… А не мога. Не мога. И от това боли тъй силно, защото теб те няма. Знаеш ли, снощи пак циврих, заради теб. Хм. Писна ми вече да треперя, да не мога да усещам света около себе си, не и без теб. Чувствам се като ревящо парче скала. Неживо… студено, замръзнало отвътре. А отвън… е, отвън е маската, усмивките, тайното отмъкване на някоя и друга джинджифилова бисквитка… Тъжен си. А не трябва, любов, не трябва…

Сърцето ми е свито сега, докато усещам меката топличка тежест на котьо върху себе си. Мърка сега, миличкият.Мърка, усещайки че студът е проникнал в мен, опитва се да те отмени в задачата да ме стопли… Изтощена съм. Пак не заспах, докато светлината не започна бавно да прониква през прозореца ми. Вече дори гледането на Грей не помага, любов… странно, нали? Преди помагаше, доста. Унасях се… а сега… сега, не точно. Мисля че само ти би ми помогнал, но ти се мяташе между собствените си завивки, без да се усещаш че пречиш и на други да спят, говедо с говедо. Усмивка пробягва за миг по устните ми, само за да изчезне в следващия, забравена, изгубена във времето.

I don’t want a lot for Christmas, there is just one thing I need,

and I don’t care about the presents underneath the Christmas tree…

Рекламата отново се забива в главата ми. Не, не рекламата. Проклетата песен. Ако не бях в кухнята сега, с родителите ми, щях да плача, пак. Просто… не знам, не мога да правя това пред другите, не мога. Трябва да съм силна, и сам си ми го казвал. По-точно показвал, някак. Ех, любов, не е необходимо понякога да ми крещиш, за да те чуя. Малко хора го знаят това, твърде малко. Но ти го разбираш. И затова ми крещиш с песни. Миличкият ми. Де да можеше да е догодина по това време, да бъда с теб вече… Но ще чакам. Ще чакам, колкото и омразно да ми бъде, търпеливо ще те дочакам, а после никога няма да те пусна. Никога. Успокояващо е да знам, че сега се усмихваш, да усещам как ледът в мен се топи, само като чуя тихичкият ти кикот. Хайде, любов, още само 364 дни, и ще е Нашата Коледа. Само 364, годзилчо мой.

Hold me, I am small.

Странно, нали? Странно е почти да се чувствам нормална, когато съм около татко. Така де, тогава почти не ми ровичкаш в главата. Какво, спокоен си? Спокоен си, че не съм в чужди ръце?! Че тук съм на сигурно? Да… на сигурно съм, спокойно, любов. Ауч! Защо бе? Защо ми правиш това сега, защо си самотен? Обхвана те моята носталгия ли? Амиии… да кажем че е реванш.

Ти ме набутваш с Коледохаресване, а аз теб с носталгия. Носталгия по едно детство, по едно безгрижно време, в което нямаше нещо наречено сесия веднага след Нова година. Носталгия по хора…. Хора, които са били там някога…хора, които сега ги няма. Но има други, не се натъжавай. Имам Бу, не съм сама. Не съм, любов, а ти имаш мен… винаги ще ме имаш. Това чакане ме убива, знаеш ли? Убива ме, изпива малко по малко цялото ми желание да правя каквото и да е, освен да пиша на теб или да си говоря с Бу… Звукът от мелодията на „Приятели” по телевизора ме подминава някак. Отвикнала съм от телевизори. Но пък котьо е тук, миличкият ми мекичък заспал върху стола ми котьо… Липсва ми, когато съм в София, любов. Искаш ли да си имаме котки? Няколко котки? Аз искам. Искам много. Толкова са мекички и пухкави и сладки за гушкане, като теб. Поне предполагам де… убедена съм, че някак ще се губя в ръцете ти, че ще имам сигурността, която толова много искаш за мен. Ела, любов, ела да ме пазиш, защото снощи Пак успях безпричинно да се изсипя на земята. Какви ги вършеше, а? Какви, че чак да падам? Чак краката да не ме държат, са ми е толкова зле, да се задушавам, а да съм сред семейството си и да се правя на спокойна? Моля те, моля те, моля те, не върши глупости… недей, заради мен. Обичам те, годзилчо мой, обичам те и те чакам…

Doubts, doubts, doubts...

Главата ми е изпълена със съмнения. Съмнения, коледни лампички и… победа. И онова име, което ме преследва напоследък. Твоето име ли е, любов? Твоето ли? Защо си мисля че е точно това? Защо сърцето ми подскача всеки път, щом го чуя? А, ръмжиш, не искаш да кажеш. Но пък можеш да казваш „няма да ходиш там” или „носи винаги със себе си нож”. О, да, защото това е толкова логично и честно от твоя страна, нали?И можеш да ръмжиш на всичките ми приятели момчета. И да ми причиняваш главоболие. И да се наливаш като свиня, а после на мен да ми влияе. И да крещиш… Заминах си от София за празниците. А после… после те усещах, как и ти ще дойдеш тук, как може би ще те видя отдалеч… може би. Дали ще се сбъдне желанието ми тази Коледа, а? Дали? Уплашена съм, уплашена съм, защото затъвам все повече и повече, а още дори не съм те виждала, не съм те докосвала дори… но не мога да докосвам други. Не мога, разбери го най-накрая. Ти си виновен, за всичко. Мда, за търсенето без резултат, за преяждането с торта, за ледените ми ръце в иначе горещата стая… за онова напрежение. Онова, което ми подсказва, че си бил наоколо… полудявам. Полудявам от желание по някого, когото не познавам, чийто глас чувам понякога в мислите си, някой странен, прекрасен, ревнив и перверзен колкото си иска и още толкова, някой, който е абсолютната ми противоположност и все пак е толкова еднакъв с мен… другата ми половина. Ти. Ти, любов. Съмненията продължават да помрачават съзнанието ми.

И затова отмъквам едните коледни лампички изпод носа на татко и започвам да ги снимам. „Коледни лампички.” О, да, онова беше толкова логично тогава. Но ти обичаш Коледа, за разлика от мен, така че може би е логично. Ще ме научиш и аз да я обичам, май-май. Защото сега дори горя от желание да дойде утре и да украсявам елхата, да правя коледната вечеря с баба, да тичам насам-натам, тананикайки си “All I want for Christmas is you”. Защото да, това е, което искам. Това, за което копнея. Всичко, което ми е нужно за да бъда щастлива. Ти. До мен. Играещ си с косата ми, целуващ ме небрежно по врата, плъзгащ ръка по гърба ми… обичайни милувки, нищо незначещи за някой, който ги има… но за мен… за мен са всичко. Защото ти не си тук.

A song in my head.

Спокоен си. Даже се закачаш, любими. Защо ми пееш сега? Искаш аз да ти пограча малко ли? Защо звучи в мен онова, а? Би ли ми обяснил? „Има толкова любов във теб…” Преди малко изникна в главата ми, заедно с прекрасния ти глас. О, да, аз знам песента. Пристрастена съм към нея, много. Но това какво право ти дава да ми я забиваш в главата? Знам, толкова ти е трудно на моменти… знам… губил си твърде много. Но не е нужно да ми напомняш колко съм губила, не искаш да те натъжавам, нали? Убедена съм че ме проклинаш сега, както аз теб когато ми изкарваш въздуха. Мхм, мхм. Нека ти. Толкова съм зла понякога, как ли ще ме понасяш? Любов. Стига с тая дума де! Разбрах, разбрах. Искаш любовта ми. Ми ела и си я вземи, седи тука, прашасва и те чака, нахал с нахал. Писна ми от теб, знаеш ли?! Мне, не ми е писнало. Не ми е. Прехапвам устни в опит да се сетя защо още бръщолевя глупости, когато гласът ти пак изниква в съзнанието ми, съпроводен от топлина и болка. Болка, че ме няма. Я повтори, повтори красивите думи, защото бяха като ехо от раздрънкано радио, хайде, любов, хайде. Слушам те вече. Наистина.

„Търсих я, не я намирам пак

Аз търсих я и чакам знак…

Любов, изчезна във мъглата”

Идиот! Искаш да ревна ли сега!? А, а?! Еми хубаво! На ти рев! А най-объркващото от всичко е че навън има мъгла. И ти ли обичаш мъглите, незнаен мой поете? И ти ли? Защото и аз. Обичам и дъжда. И цигареният дим в него. Пушиш, комин с комин. Знам, че пушиш. И сега пак си запалил, нали? Хах. Не ми трови белите дробове, ако обичаш. И без това не знам вече колко са бели. Идиот! Махни тая цигара бе! Няма да те целувам, ако пушиш, така да знаеш. Хайде, да, добре, ето ти прегръдка. На! Ще ти ги дам всичките, по много пъти. Само прегръдки да искаш. Обичам те, не си сам, помни.

Can't breathe.

Защо ми го причиняваш, кажи ми? Защо, майната ти? Толкова ли е трудно просто да се появиш и да ме гушнеш, да почувствам топлината на тялото ти опряно в моето, да напасна дъха си с твоя?! Защо?! Защо, като знам, че си толкова далеч, дори не ми е ясно къде, пак ме побъркваш? И онова шибано треперене, да, благодаря за него, толкова си мил. А може би е защото самотата те удря в главата по същия начин, както мен, а, Незнаен мой? И ти ли не можеш да дишаш нощем, и твоето ли сърце бие все едно ще излезе ей сега от гърдите ти? Защо тази самота си играе така с нас, а? Кажи ми. Кажи ми, когато се появиш, моля те. Дай ми знак, намек, каквото и да е. Покажи ми, че съм ти нужна, защото аз имам нужда да съм ти нужна. Да ме обичаш, както аз бих те обичала, с онази изгаряща страст, която усещам затворена в мен. Неможеща да се излее с никого другиго, защото те няма. Мамка му, проклето сърце! Някой да продава сравнително цели сърца, а?! Имам нужда от едно. О, да, сега го наместиха отново. Сложено е погрешно, защото боли повече. Може би пристиска левия ми бял дроб, карайки ме да се задъхвам. А може би просто се налага да те изчакам, за да го наместиш. Този път по правилния начин, моля! Обичам си шибаната безчувственост, толкова по-лесно е. Но нее… ти си виновен, говедо с говедо. Мразя те, мразя те защото те няма. Защото знам че си там, а не тук, независимо къде е проклетото там. О, да, станах и груба. Честито. Прекрасно просто. Не мога да разбера, проблемът в мозъка ми ли е, или в твоя? Или в това, че са свързани?! Иу, спри се бе! Спри да ме караш да се чувствам всеедно ме е премазал автобус! Стига, да, добре, разбрах, няма да ти крещя. Мхм, мхм. Само едно те моля. Ела по-скоро. Не ме мъчи така, защото няма да издържа още дълго, любов. Няма да мога без теб… Въздухът бавно влиза и изиза от дробовете ми, а аз се усмихвам. Какво, щастлив си? Усети ме? Прегърна ме въображаемо? Мда, топлината се разпръсква нахално по пръстите ми, тъй хубаво и близко. Знаеш ли, като те видя и аз ще те нагушкам. Много, много, много. Толкова, че никога вече няма да се чувстваш сам. Хайде, дишай с мен, любов моя. Дишай и заспивай, за да заспя и аз.