Alone.

Любов, къде си? Къде си, когато си ми най-нужен? Къде си, когато празнината на мястото на сърцето ми гори най-силно? Сама съм, макар че съм сред семейството си. Сама съм… а така не искам да е така. Искам да мога да се усмихна на подаръците си, да мога дасе зарадвам истински… А не мога. Не мога. И от това боли тъй силно, защото теб те няма. Знаеш ли, снощи пак циврих, заради теб. Хм. Писна ми вече да треперя, да не мога да усещам света около себе си, не и без теб. Чувствам се като ревящо парче скала. Неживо… студено, замръзнало отвътре. А отвън… е, отвън е маската, усмивките, тайното отмъкване на някоя и друга джинджифилова бисквитка… Тъжен си. А не трябва, любов, не трябва…

Сърцето ми е свито сега, докато усещам меката топличка тежест на котьо върху себе си. Мърка сега, миличкият.Мърка, усещайки че студът е проникнал в мен, опитва се да те отмени в задачата да ме стопли… Изтощена съм. Пак не заспах, докато светлината не започна бавно да прониква през прозореца ми. Вече дори гледането на Грей не помага, любов… странно, нали? Преди помагаше, доста. Унасях се… а сега… сега, не точно. Мисля че само ти би ми помогнал, но ти се мяташе между собствените си завивки, без да се усещаш че пречиш и на други да спят, говедо с говедо. Усмивка пробягва за миг по устните ми, само за да изчезне в следващия, забравена, изгубена във времето.

I don’t want a lot for Christmas, there is just one thing I need,

and I don’t care about the presents underneath the Christmas tree…

Рекламата отново се забива в главата ми. Не, не рекламата. Проклетата песен. Ако не бях в кухнята сега, с родителите ми, щях да плача, пак. Просто… не знам, не мога да правя това пред другите, не мога. Трябва да съм силна, и сам си ми го казвал. По-точно показвал, някак. Ех, любов, не е необходимо понякога да ми крещиш, за да те чуя. Малко хора го знаят това, твърде малко. Но ти го разбираш. И затова ми крещиш с песни. Миличкият ми. Де да можеше да е догодина по това време, да бъда с теб вече… Но ще чакам. Ще чакам, колкото и омразно да ми бъде, търпеливо ще те дочакам, а после никога няма да те пусна. Никога. Успокояващо е да знам, че сега се усмихваш, да усещам как ледът в мен се топи, само като чуя тихичкият ти кикот. Хайде, любов, още само 364 дни, и ще е Нашата Коледа. Само 364, годзилчо мой.