Три нощи. Три нощи не спах в собственото си легло, а там. В Трявна. Красиво градче, забутано на три часа път от дома ми. Три нощи, любов. Три нощи на онзи диван, прекарани в мисли за теб. Само три, а всъщност толкова много. Цяла година. Въздъхвам, увила с в одеялото и спомена… спомена за усещането от онзи сън.
Е стига съм сънувала такива работи бе! Спри се малко. Не, не може да се случва с мен, не и това. Виж сега, едно е от новогодишната баница да ми се падне бебе, а съвсем друго – да ми го натякваш постоянно. Твърде рано е, не разбираш ли… Да, и аз искам това, но все пак е твърде рано…
Снежният път пак е пред очите ми. Неудържимо треперене, посто трепет, а не от нервност или гняв, не… само някакво напрежение, любов. Какво, как, къде? Какви ги вършиш пак? Мислиш си, че е много забавно да ми изкарваш ангелите и да ми оставяш прекрасни белези по ръцете, а? Толкова забавно! Направо си умирам от смях! Прехапвам бавно устна, свивайки се под якетата на нашите и прикривайки изчервяването. Ъха, да, толкова е логично. Да ти имам и подсъзнанието. Момент, при теб си е съзнание. Задни седалки на коли, особено на джипове, ъха, ъха. Гледай си работата. Тръпките се разпространяват из мен, а аз не мога да ги контролирам… повдигам леко крака, свивайки ги. Ах, тази шибана мускулна треска. Не, не от танците… онази от танците мина, тази е друга… много добре знаеш, говедо такова, знаеш и още как. Стискам зъби, опитвайки се да мисля за неща, които убиват желанието.
Плач, например плач. Както ти ме разрева с онази песен, когато нашите отидоха да танцуват. Мхм, мхм. „Пак ще се срещнем, след десет години…”. Толкова е нормално да рева на тая песен навръх новата година, че няма акъде. Знаеш ли, чувствам се различна. Малко, съвсем мъничко. Но различна, определено. Защото знам, че това е Нашата година. Че остана твърде малко време, и после всичко ще е както го искаме. Ти, аз, и може би още някой…
Няма коментари:
Публикуване на коментар